От неповторимата перспектива на мениджъра, който ги открива, "One Step Closer" разкрива как колежанският стаж на Брад Делсън се превръща в катализатор за няколко млади музикални визионери, водени от Майк Шинода, и дава тласък на група, която преживява безброй откази, надхвърля всички очаквания и се превръща в гласа на цяло поколение. Тази история за борба срещу неблагоприятните шансове проследява ранните дни на Linkin Park, от първия им демозапис под името Xero и първото изпълнение в легендарния клуб Whisky a Go Go, през неуморните усилия да полират до съвършенство емблематичното си звучене и откриването на Честър Бенингтън. Джеф Блу е бил там, когато никой друг не вярва в бъдещето на групата, а това е неговият мемоар за невероятното пътешествие. СЕГА МОЖЕШ ДА Я СПЕЧЕЛИШ ОТ РАДИО Z-ROCK! Участвай с коментар в ежедневната музикална битка, която Елена Розберг устройва на страницата на Радиото във facebook и в края на „Голия обяд“ един от всички, заявили своето пристрастие, ще спечели „One Step Closer“! "One Step Closer" е вдъхновяващо свидетелство за силата на постоянството и детайлна хроника на случилото се зад кулисите по време на създаването на една мечта – и всичко, което е било необходимо за постигането ѝ. Издръжливост, стремеж и силата да се преодоляват спънки са качествата, нужни за създаването на звезди. Препятствията могат да те мотивират или да те съсипят. Но най-вече разкриват истинското ти лице. В случая на Блу и Linkin Park разкриват величие. Встъпителните думи към книгата са на Елена Розберг и ги цитираме без промяна и съкращения: "За пръв път гледах Linkin Park на живо на 16-ти юни, 2001-ва, в Самърсет, Уисконсин, на Ozzfest. Крещях с цяло гърло и аплодирах парчетата на групата, подредени в стегнат, болезнено емоционален и разбиващ фестивален сет. Бях отишла сам-самичка, а се чувствах като в топло море сред хилядите рок души наоколо. Последното парче, което Linkin Park забиха, беше "One Step Closer". Моята история с групата започна там, където книгата на музикалния продуцент Джеф Блу, озаглавена точно така, почти завършва. Да прочета за ранните дни и възхода на Linkin Park от човека, който ги откри за света, разтърси спомените ми като електрошок и ми дари екстатичното осъзнаване, че съм била свидетел на един от първите им триумфни моменти. Първото демо, първите концертни издънки под името Xero, появата на Честър Бенингтън, многобройните откази на музикалните лейбъли, горчилката, надвита от надежда, силният характер на Майк Шинода, премереният и интелигентен подход на Брад Делсън, приносът на останалите музикални мечтатели - Дейв, Джо и Роб. В тази книга има толкова упоритост, колкото би стигнала да се захрани най-мощния двигател на човешката страст към музиката. Това не е филм. Това е истина. Интересно и драматично. Откровен и уязвим в своята изповед, Джеф Блу ще ви накара да се почувствате така, сякаш сте там, с него и групата. Тази книга е за феновете на Linkin Park. Тя е за изкушените да надникнат отвътре в музикалната индустрия. Тя е свидетелство от първо лице за сбъдването на мечта. Може би дори обяснение, защото Честър избра да си тръгне от този свят. За величието на Linkin Park. Една банда, която помогна на милиони хора да намерят причина да останат живи." Официални правила за участие и срок на промоцията: 02-12.05.2023 Списък на спечелилите: 02.05 Rossy Pashova 03.05 Ivanova Mi 04.05 Dean Tsankov 05.05 Marina Kancheva 09.05 Боряна Попова 10.05 Peter Better Petrov 11.05 Kostova Zornitza 12.05 Бочева Христин ... - Но какво търсиш в един изпълнител, с когото искаш да подпишеш договор? – попита Брад. - Това е ключовият въпрос - отвърнах. - Търся идентичност, автентичност, уникален глас, хитови песни и, разбира се, талант. Разликата между най-талантливите хора и суперзвездите обаче е в това, че суперзвездите са по-гладни. Работят по-здраво и не се отказват при първото отхвърляне. Правят всичко, което се налага. Ето с такива хора искам да работя. - Е, аз определено имам мотивация. Брад разгледа плочата на Korn, висяща на стената, а после посочи към един плакат на Limp Bizkit. Завъртя очи: - Ще създам група, която ще ги отвее ей тия. Ще видиш. - Забави малко темпото. Още даже не си ми станал стажант, а вече ми нареждаш бандите? Освен това досега не съм чувал стаж да е прераснал в звукозаписна сделка - засмях се. В същия миг телефонът бръмна и се чу Стефани: - Сутринта получи няколко съобщения във връзка със стажа от студенти от Калифорнийския университет. Искаш ли да насрочиш интервюта? Погледнах към телефона, а после отново към Брад, който държеше електрическата ми китара. Виждах много свои черти в това хлапе. По същото време в съседна Пасадена талантлив художник на име Майк Шинода нахвърляше рап текстове в тетрадката си с мечтата да издигне изкуството си до ново ниво. На около 650 километра оттук пък, във Финикс, Аризона, на едно кльощаво хлапе на име Честър Бенингтън тъкмо му татуираха на гърба взривяваща се атомна бомба. Без да подозирам какво стечение на събитията подреждаше вселената в този момент, отвърнах: - Кажи им, моля, че мястото вече е заето. Брад, който тъкмо подхващаше някаква мелодия на китарата, вдигна поглед и се усмихна. Ясно ми беше, че може да свири, както и че у него имаше нещо специално. Не беше само мотивацията му, интелигентността и невероятното самочувствие. Нещо в съзнанието ми прошепна: “Това хлапе е звезда”. В този миг и двамата знаехме, че новият ми стажант вече е пред мен. Никой обаче не можеше да предвиди до какво ще доведе това... *** ... Дойде сряда сутрин, а аз бях облечен с черна тениска със шпиц деколте, сини дънки и кецове Vans в опит да изглеждам модерен и готин. Казах на асистентката си Ариана: - Хайде да разчистим офиса. Премести този стол близо до прозореца и пооправи тази част, моля. Махни тази купчина дискове от барабаните. - Как изглежда този Бенингтън? - Честно казано, не съм сигурен, но според мен е добре сложен, с руса коса, която носи на опашка, татуиран, висок около 180 сантиметра, с войнишки кубинки - отвърнах, докато съзнанието ми рисуваше негова картина на базата на гласа му. - Не си го виждал? - Не, нямам представа как изглежда. Толкова ме надъха гласът му, че забравих да помоля за снимка. - Божичко. Значи това е нещо като среща на сляпо - засмя се тя. - Не казвай това - отвърнах с поклащане на глава. - Ами, то си е музикална среща на сляпо. Кармен знае ли, че ѝ изневеряваш? - Спри, моля те. Но да, забавно е. Чувствам се като лудо влюбен! Имам усещането, че това ще е нещо специално. - Ама че си смахнат - каза Ариана. Честър пристигна и се качи с асансьора до третия етаж. Стефани звънна в офиса ми: - Джеф, певецът ти е тук. Имах чувството, че на Ариана ѝ отне цяла вечност да съпроводи мистериозния певец през късия коридор до офиса ми. Когато най-накрая дойде до вратата, челюстта ми падна от изумление. - Здрасти, Джеф. Аз съм Честър Бенингтън. Онемях. Представете си кльощаво хлапе с вид на зубрач, с очила и калъфче за химикали в джоба на ризата. Това бе перфектното му описание, без калъфчето за химикали. Нямаше нищо общо с рок звездата, която си представях и която бях описал на бандата. Видях само една огромна усмивка, ярки очи и невинно излъчване, което ме накара да помисля, че мястото му бе по-скоро на гърба на кутия прясно мляко. Трябваше ни някой със заплашителна визия зад тези мощни в звученето си вокали. Вместо това пред мен бе Честър с боядисана в черно коса на иглички и с черна блестяща риза, която изглеждаше така, все едно някакви пощурели петокласници я бяха украсили с малки камъчета, и му бе с два номера по-голяма. Любезно оставих Честър в офиса и затворих вратата. Ариана се опитваше да удържи смеха си, а аз се опитвах да не изкрещя. - Как върви срещата? Не е това, което очакваше, а? - Не е смешно. Отидох в конферентната зала и се обадих на Скот Харингтън. - Скот, какво, по дяволите? - Харесва ли ти? - Тоя човек изглежда така, все едно е президентът на гимназиален клуб по химия. Обещах на бандата рок звезда. Ще ме убият. - Добре е, че изглежда малко като зубрач. Все пак става въпрос за алтернативен рок. - Мъртъв съм!... *** ... Два дни по-късно влязох в репетиционната на Холивуд Булевард и заварих членовете на бандата да се карат за нещо, свързано с диджейския микс. Джо местеше пулта си от едно място на друго, докато останалите подскачаха нагоре-надолу. Във въздуха имаше напрежение. - Здравейте, момчета. Как върви? – казах, макар и да знаех, че не трябваше да питам. - Мисля, че всички вече започваме малко да се разочароваме. Сякаш колкото и усилено да работим, независимо какво правим, все някой лейбъл ще ни каже, че не сме достатъчно добри. Изтощително е и вече всички започваме да се стресираме. - Момчета, никой не е казал, че ще е лесно. Трябва време и здрава работа. Знам, че работите усилено, но някои банди прекарват пет-десет години в това до обикалят страната с разнебитени бусове, само и само да стигнат до тази ваша позиция. Просто си дайте още малко време. Снощи бяхте страхотни и това трябва да ви вдъхва кураж, а не да ви отчайва. - Нямам много време – каза Брад. – Родителите ми ме натискат да следвам право. - Моите и те започват да губят търпение – каза Майк. - Нонстоп се заключвам в тази стая и всеки път се упражнявам часове наред. Цели уикенди например – каза Роб. - Момчета, знам, че си скъсвате задниците от работа. Това е част от пътуването. Някой ще види това и ще се побърка по вас, така както се побърках аз. - Правили сме представяния почти четиресет пъти за всички големи и независими лейбъли. Radioactive бе последният. Никой друг не остана. Честър пристъпи напред. - Стига. Никога не съм ви чувал да говорите така, момчета. Знам, че сте работили върху тази банда по-дълго от мен, но смятам и че сме мегадобри. Просто най-накрая набираме инерция. - Честър, не е същото, човек. Не сме в същата позиция като теб. Ти си имаш жена и... - И какво от това? Напуснахме Аризона, преместихме се тук. Спя в коли, на диваните на приятели – целия си живот преместих тук заради това нещо. Посветен съм напълно и, по дяволите, ще получим сделка. Нали така, Джеф? - Да. Ще получите. Знам, че ситуацията е тотално отчайваща. И аз съм в това, момчета. А Честър има право. Между вас започва да се създава невероятна химия. Няма начин да позволя на Брад да отиде да учи право – засмях се. Брад поклати глава. - Говоря сериозно. Не можем да продължаваме така безкрай без сделка. - Дайте ми още два месеца. Ще ви осигуря голяма сделка. Обещавам го на вас и на себе си. - Каза същото и на рождения ми ден – каза Брад. - Да, все още ми остават четири месеца да изпълня обещанието, което дадох на рождения ти ден, така че можеш да разчиташ на това. - Кой и без това би наел Брад за адвокат? – пошегува се Честър. – Хайде да започнем отново да мислим положително. Вие сте ми като семейство, няма да позволя да се разочароваме взаимно. По-надъхан съм от всякога да докажа на всички, че грешат. Албумът ни ще стане номер едно, а всички тези A&R позьори ще си кажат: „Мамка му, трябваше аз да сключа сделка с тази банда“. Майната им. Ще станем най-великата банда в света и никой няма да застане на пътя ни. Почесах се по носа, слушайки тази сърдечна и все пак твърде сантиментална реч. Идваше от душата на Честър и нямаше как да не оценя това емоционално излияние. - Дайте ми четирите месеца, които ми остават до изпълнението на обещанието ми. Ако не го изпълня, направете това, което имате нужда да направите. - Джеф, не се предаваме. Просто сме разочаровани. Ела тук, Честър – каза Майк, прегръщайки Честър през рамо. Сърцето ми се стопли – все едно гледах филм, в който банда хлапета с нищожни шансове за успех се надъхваха взаимно преди голямата игра. В този сценарий обаче в графика нямаше повече игри. Въпреки това останах доволен и вдъхновен от това да ги видя с приповдигнат дух, и особено от водещата позиция, която бе заел Честър... *** ... Два дни по-късно ми звънна Брад. - Всички сме стресирани и изтощени и не съм сигурен, че се движим в правилната посока. Можеш ли довечера да дойдеш и да ни чуеш? Когато вечерта пристигнах, видях членовете на бандата помръкнали и депресирани. - Здрасти, приятел - каза Дон. - Ще подготвя записа. Можеш да го изслушаш в задното студио. Отидох до задното помещение, в което цареше пълна тишина. В коридора горяха няколко ароматни пръчици. Седнах сам, поех си дълбоко дъх и изчистих съзнанието си. Потупвах с химикала по празния си жълт бележник, готов да си водя подробни бележки. Намалих звука наполовина, за да мога да чуя детайлите ясни и балансирани, и леко докоснах копчето за пускане на музика. След като в продължение на трийсет и осем минути минах през всяка една песен, осъзнах, че не съм написал нищо в бележника. Изслушах записа още веднъж на други тонколони и на нисък звук, а после още веднъж на големи тонколони, усилени до дупка. Бележки все още нямаше. Групата бе изпипала и най-малкия детайл, който ме бе притеснявал. Изпълнението на Майк бе поглъщащо и вдъхновяващо. Аранжиментите бяха добре обмислени, стегнати и съдържателни, без пълнеж. Докато вървях към главното студио, където чакаха всички, усетих трепет в корема, а кожата ми бе настръхнала. Момчетата изглеждаха подготвени да чуят лошата новина. Отворих тежката врата, без да мога да продумам, сякаш нещо ме стискаше в гърлото. Очите ми започнаха да се насълзяват. - Боже, стоя отзад почти два часа - каза Брад. - Знаех си, че изобщо няма да ти хареса. Няколко от членовете на групата поклатиха глава. Само вдигнах ръка, защото емоцията не ми позволяваше да говоря. - Момчета, няма какво да кажа или допълня, освен че съм невероятно горд с всички вас. Това не е просто албум. Това е произведение на изкуството. - Шегуваш се - каза Майк. - Не се гъбаркай с нас. - Побиха ме тръпки, докато го слушах. Наистина. Тефтерчето ми е празно! Нито една бележка. Гледайте - казах аз, като хванах бележника за гръбчето и размахах листите във въздуха. - Трябва ни само едно хубаво миксиране, но за мен албумът е завършен. Трийсет и осем минути наслада за душата. Кратко и сладко. Алелуя! Момчетата се наредиха един зад друг. Прегърнах всеки от тях, без да мога да спра сълзите в очите си. - Когато най-накрая вече сме постигнали съгласие върху нещо, всички можем спокойно да оценим великолепието му. Съжалявам за цялата драма, но, сериозно, ако не беше тази драма, не мисля, че албумът щеше да се получи толкова страхотен. Никой не се съгласи с това твърдение, но всички се усмихваха и започваха да се освобождават от мъчителното напрежение. Потопих се в щастието и излязох от студиото с усещане за естествена лекота и радост - нещо, което не бях чувствал от месеци... *** ... Същата събота, в Холивуд Хилс, издърпах маркуча близо до джипа си и напълних една кофа с препарат, за да го измия на паркинга. Включих радиото на колата и избрах станция KROQ. Тъкмо даваха реклама за застраховки на автомобили, която едва изтраях в лятната жега. Вдигнах предпазителя на маркуча и напръсках джипа с вода. Гласът от рекламата избърбори набързо някаква правна информация относно застраховките и веднага след това започна песен. Наострих уши. Погледът ми изведнъж се обърна към мястото, откъдето излизаше звукът. Все едно бях чул някакъв дух. От тонколоните в колата гръмна познат завладяващ китарен риф, последван от лесно разпознаваем ритъм, а накрая и от наситена експлозия от музика, която изпрати тръпки по гръбнака ми. Това бе “One Step Closer”! Маркучът падна от ръцете ми и водата неконтролируемо запръска нагоре във въздуха. Втурнах се към колата и отворих вратата, за да пусна музиката навън към вселената. Надух звука максимално. - Мамка му, мамка му! Това е нашата песен! - крещях като луд насред паркинга пред нас към всеки, който можеше да ме чуе. - По дяволите, пускат Linkin Park по KROQ! Втурнах се към къщата, за да се обадя на Брад. - Пусни KROQ! Обади се на Майк. Аз ще звънна на Джо и Роб. Обадих се и на Роб Макдърмът. - “One Step Closer” върви по KROQ! Върнах се обратно на паркинга и започнах да подскачам като малко дете. Миксът дънеше през усилените до дупка тонколони. Отдавна не се бях чувствал толкова страхотно. Роби Голдкланг звънна няколко часа по-късно, за да сподели още по-добри новини. -  Телефоните не спират да звънят в станцията. Хората се обаждат. Искат да знаят кой е изпълнителят на “песента, в която се пее „Shut up!”. KROQ я пуснаха вече три пъти. Невероятно!...