По-рано днес Елена Розберг разговаря с д-р Ася Драганова - старши преподавател по култура на популярната музика в университета Бирмингам Сити в Бирмингам, Великобритания, по повод първата годишнина от смъртта на Ози Озбърн. Ася е ко-ръководител на специалността Музикален Бизнес и на звеното за съвременна популярна музика към Бирмингамския Център за Медийни и Културни Изследвания. Най-искрената страст на Ася е "тежката" музика, която я води да живее и работи в родния град на Ози Озбърн и Black Sabbath - Бирмингам, и да работи по редица проекти, които разглеждат "взаимоотношенията" - съвременни и настоящи, истински и символични - между музикантите и родния им град, формирал тяхната идентичност и звук. Заедно със своя приятел и колега д-р Бенджамин Торенс, Ася съставя и редактира специално издание на журнал, посветен на Ози Озбърн и издаден година след последното им шоу и смъртта на Ози. Журналът за Ози е достъпен напълно свободно на уебсайта на изданието RIFFS на riffsjournal.org и съдържа статии и интервюта от редица значими фигури в музикалния бизнес, конкретно рок и метъл музиката, работили с Ози и Sabbath, както и музикални специалисти, фенове и активисти, целящи съхранение, анализ на разрастване на тяхното културно значение. Изданието RIFFS за Ози Озбърн е изключително атрактивно и от визуална гледна точка, благодарение на снимките на изявени музикални фотографи като Сам Джон Джоунс и Катя Огрин, както и фотографии от самия Джим Симпсън - първият мениджър на групата и един от многото автори в изданието на RIFFS, посветено на Ози. (Елена, съвсем забравих да спомена всички уникални снимки и фотографи в интервюто, така че ако можеш да впишеш нещо за визуалния аспект на изданието, ще съм ти много, много благодарна) Журналът RIFFS за Ози и редактиран от Ася е бил представен като част от отбелязването на първата годишнина на Back to the Beginning в Бирмингам със свое собствено събитие с участието на редица от авторите в публична дискусия; също чрез дискусия и концерт в култовото рок заведение The Flapper до моста Блек Sabbath Бридж в централен Бирминам и дори на една от най-големите музикални конференции в света - Keep It Simple, Make It Fast в Порто, Португалия - пред публика от 25 страни. Ася, кога разбра, че случилото се около Back to the Beginning не е просто концерт, а исторически момент, който заслужава да бъде отразен и документиран в научно издание? Мисля, че разбрах, че този концерт е от историческо значение още преди той да се е случил поради начина, поради който той трансформира пространството около себе си. Самия град Бирмингам, но цялостно самото рок и метъл общество в глобален аспект. Интересът, който събитието генерира. А и това символично завръщане към дома на самия Ози и цялата група, завръщането към корените на тяхното приятелство, което е преминало през толкова много изпитания във времето. Всичките тези символи на автентичността, на любовта към феновете и към кариерата, към всичко, което творчеството на тези артисти означава, за мен беше знак за едно уникално събитие, което се потвърди на самия концерт. Емоцията, която изпитахме тези 12 часа, които минаха като няколко секунди. Само 16 дни по-късно Ози почина на 22 юли. Тази дата, която, може би от тук нататък, много от феновете ще разглеждат като Денят на Ози. Ето че година по-късно неговото наследство и все още продължаващия да расте интерес към Ози и неговата история предизвикват цял рояк от събития, по-малко и повече официални. И всъщност желанието ми беше да допринеса по някакъв начин към едно по-критично разглеждане на Ози като персона от гледна точка на различни перспективи. От там започна идеята, заедно с моят приятел Бенджамин Торенс, който е басист, в момента на турне с UB40 - една също добре позната бирмингамска група. Ние се оказахме заедно в нощта, в която разбрахме новината за смъртта на Ози. Бяхме на пейката на Black Sabbath заедно, запознахме се с фенове по целият свят. Естествено вечерта завърши в една много важна, култова бирмингамска кръчма, където започнахме да си говорим за това, че има смисъл да направим нещо, да напишем нещо, да създадем някакъв артефакт, който да улови тези първи моменти на рефлексия, на разглеждане на фигурата на Ози. Защото тя не е праволинейна, в нея се съчетават толкова много контрасти и даже взаимоотхвърляния. И самият той, разбира се, е толкова критичен към себе си. Съответно не искахме този журнал да се превърне в някакъв съвсем академичен артефакт, който да бъде недостъпен за по-широкото общество и за хора, които като цяло се интересуват от Ози и от Sabbath. Затова решихме, че трябва да бъде нещо, което със сигурност да бъде достъпно и то безплатно достъпно за всеки, който би искал и би могъл да го прочете. Решихме да работим с журнала RIFFS, в който аз съм един от редакторите от самото му начало преди 10-тина години. RIFFS е журнал за експериментално - даже бих казвала по-гъвкаво писане за популярна музика и може да бъде намерен на rifsjournal.org. С RIFFS всъщност събрахме няколко академични перспективи от френски, британски и американски професори по различни теми, например дали Sabbath наистина трябва да бъдат разглеждани като бащите на хеви метал жанра. Някои, които разглеждат теми като природозащитничество, стил и мода във връзка със Sabbath, както и техните връзки с други бирмингамски групи, като например Electric Light Orchestra. Но имаме и много хора, които са работили с тях, като например първият им мениджер Джим Симпсън, който участва с кратко есе, в което ни разказва за историята на своята първа среща с Ози и времена, през които са слушали заедно джаз и блус, и по какъв начин това го е формирало като музикална персона. Майк Екзитър, който е музикален продуцент, печелил "Грами" с участието си в албума 13 - последния студиен албум на Sabbath, той също така е продуцент на Тони Айоми, във всичко, върху което е работил в последните три десетилетия. Няколко души, които са участвали с много централни роли в Back to the Beginning и разказват истории от бекстейдж митологията и собственото си участие. Също така някои съвременни бирмингамски музиканти, като например групата Meatdripper, която за мен представлява облика на това какво хеви металът може да бъде в бъдеще - един много по-толерантен и демократичен жанр, който позволява участието на много повече жени, например. Всички те продължават да подклаждат огъня на този град, като център на жанра в настоящето и бъдещето. Други интересни истории са например Джес Колинс, който постави няколко различни изложби за Ози и много спомогна за това сградата The Crown, където те за първи път се изявяват като част от Henry's Blues Nights, да бъде запазена и да бъде счетена за паметник на културата, т.е. да не може да бъде съборена, преобразена и така нататък. Това не означава, че бъдещето ѝ е съвсем спасено, но самият Джес е много интересен човек, който има уникални познания в историята на популярната музика като цяло, не само рок и хеви метъл. И някои много мили лични истории, като например Том О‘Бойл, който пише за "Metal Hammer" и който е кръстил детето си Ози, за което, разбира се, е срещнал доста протести от страна на своите роднини. И разбира се, Бен и аз, двамата редактори, разказваме за собственото си отношение към Sabbath в нещо като един разхвърлян диалог, който представлява моята гледна точка, като някой, който винаги е обичал тази музика и за който тя всъщност е водач в голяма част от житейските ми решения, дори това да дойда да живея и работя в Бирмингам. Докато за Бен това е съвсем различно, той например разглежда Ози и Sabbath като фигури в популярната култура. Той и други автори също разказват така истории, които са свързани по-скоро с личното, с една перспектива, която всъщност демонстрира това, че музиката е само част от историята. Има много повече в Ози и Sabbath, което хората припознават като свое собствено. Има и разбира се много други готини автори, които са необичайни - Клайв Стоун, който разказва за своето вдъхновение от Sabbath в своята работа върху филми на ужасите. И разбира се знам, че самото име Black Sabbath идва от филм на ужасите. Моята студентка Попи Хърбард, която получи наградата Ози Озбърн в деня, в който той почина. Дан Хъдсън, който започна кампанията за преименуване на Бирмингамското летище от Бирмингам Интернешънъл на Ози Озбърн Интернешънъл. До момента не може да се каже, че неговата кампания е успешна в буквалния смисъл, но за сметка на това привлече толкова много внимание, че също създаде натиск и допринесе за това Ози и Sabbath да присъстват много повече в общественото пространство. Не само на летището да речем, но и на други места, като например на най-важната ни гара Grand Central, където има огромна изложба с участието на Марк Вайс и Роб Халфин, и техните снимки на Back to the Beginning. Подобни кампании, които са много добре представени в нашия журнал за Ози Озбърн, дори да не са постигнали директното си желание, допринасят за това да се създаде плетеница от начини Ози и Sabbath да присъстват в общественото пространство. Например, нашата изложба, която се казва Working Class Hero, трябваше да бъде там само за два месеца около концерта миналата година, но продължава да бъде там и не е ясно кога и дали ще бъде свалена, защото предизвиква уникални и невиждани до момента рекордни количества посетители. И това демонстрира, че има нужда от някаква постоянност на пространствата, посветени на Ози и Sabbath, и превръщането на Бирмингам в един малко по-горд от музикалната си история град. Ако след години някой отвори този специален брой на RIFFS, какво би искал да остане като най-важно послание за Ози и неговото наследство? Фактът, че хора от толкова различни перспективи - фигури от музикалния бизнес, музиканти, културни активисти, музиколози и фенове - имат толкова различни начини и пътища да разгледат Ози и Sabbath не само като една реалност, а и като мит, като един ресурс за черпене на вдъхновение за творчество, креативна дейност, работа. Защото Ози и Sabbath наистина демонстрираха, че човек може да продължи до края с желание и с любов към феновете си - това за мен е най-важното в тяхното наследство. Това постоянство на ентусиазма, на енергията, да бъдеш там, да участваш, да продължиш, да създаваш. Но също и тази ценност на възможността да анализираш сам себе си - самият Ози е много самокритичен в много отношения, да признаеш грешките си, да опиташ да ги поправиш, междувременно да направиш нови. И да бъдеш винаги отворен към критика, към това да ти бъдат задавани въпроси, а не да се превърнеш в някакъв затворен канон, който не може да бъде поставен под въпрос. И историите вътре са не само за самите Ози и Sabbath, но и за начините по които те повлияват и вдъхновяват хората край тях. Ще завърша с нещо, с което всъщност завършвам и в собствената си статия - деня след Back to the Beginning отидох на едно доста импровизирано пътешествие из Бирмингам, до някогашните детски домове на четиримата оригинални участника в Black Sabbath и на Lodge Road №14, точно до вратата, някъде там по тухлите, замазвани много пъти с боя и с какво ли не, до вратата, през която Ози е минавал толкова пъти като едно много бедно дете от квартала Астън, може все още да се прочете Джони - оригиналното му име и Iron Void. И въпреки всичките пластове боя и какво ни още не, което се е случило през последните десетилетия, думичките са все още там. По същия начин чувствам, че това, което са издълбали в нашите съзнания Ози и Sabbath, наистина не е еднозначно, а по-скоро е ресурс за мислене в бъдещето и за вдъхновение. И виждам много съвременни групи, музиканти и автори да продължават да черпят от тях идеи - и не задължително от реалността, а от мита, от това, което те представляват за нас символично.