В международния ден на музиката, 01.10., Елена Розберг отново имаше удоволствието да посрещне легендарния журналист и радиоводещ Дейвид Фрик. Дейвид сподели, че гостуването в студиото на Z-Rock е било сред най-приятните му моменти в предното посещение у нас, така че беше в повече от добро настроение да разказва за спомените, преживяванията и позициите си. Като например каква е суперсилата на музиката? "Аз пиша за музиката, за да си изкарвам хляба, но я слушам, за да ме поддържа жив", почти със сентенция отговаря Дейвид. "Тя е нещо, без което не мога да си представя живота си, в първия миг, в който получих китара, първия ми албум, още като дете, това беше единственото, което исках да правя през цялото време. И идеята, че всъщност бих могъл да превърна това в професия, изглеждаше невъзможна. Но когато се оказа възможно, си казах, че ако вложа всичко от себе си, може пък и да ми се получи. Защото обичам да съм около музика, обичам да съм около музиканти, обичам да си говоря с тях и с хората, коит са част от процеса, с хората в радиата, авторите на песни, продуцентите - от всички тях можеш да научиш толкова много! Това директно се отразява и върху това как разказвам историите си и как водя собственото си предаване в Щатите." Как са се променили нещата в последната година, откакто беше в студиото ни? Най-вече новата музика, която е слушал, казва той. "Писах за новия албум Dark Matter на Pearl Jam за корицата на Mojo. И да ги слушам да разказават за промените, през които са преминали по време на работата по албума - работили са по него с нов продуцент, Андрю Уат, който е работил с Лейди Гага, Rolling Stones и Иги Поп - и какво са научили от него за това как да посягат към това, което правят най-добре, и как да на намират нови начини да го правят, беше много забавно. Защото аз съм ги интервюирал преди, но техните промени и това, което ми разказаха, означаваше, че сега ще разкажа историята им по нов начин. Защото, колкото и да сме говорили преди, всеки минава през промени. И да пишеш за това, или да поканиш в студиото някой като Ник Кейв, например - точно имах интервю с него в Щатите - означава, че научавам много за музиката, която се прави, за това как ми се отразява на мен. Защото после ще трябва да се обърна и да напиша тази история, или да разкажа за нея по радиото. Затова много от промените за мен не са свързани със социалните медии или видеа в ТикТок - аз все още съм фокусиран върху певците, авторите на песни, групи и изпълнители. И промените, през които те минават, са ми най-интересни и вълнуващи. Другото нещо е технологията - и въпросът не е в съдържанието, аз съм абсолютно "за" съдържанието." На тези мисли са го навеждали и гостите в последния месец, преди да дойде в нашата част на света - Ник Кейв; музикантът и продуцент Ник Лоу (автор на "Cruel to Be Kind"), с когото са били на път заедно още пред 70-те и 80-те; авторът на песни и продуцент Робърт Хичкок, който точно е издал нов мемоар, "1967"; продуцентът Еди Креймър, който е работил с Джими Хендрикс, по повод новия документален филм за нюйоркското Electric Lady Studios, което Джими създава малко преди смъртта си. Що за човек в Ник Кейв всъщност и откъде идва неговото вдъхновение? "Ник е много интересен човек, защото идва от Австралия в края на 70-те, началото на 80-те - време на много динамични пост-пънк промени - и еволюцията му като автор на песни във времето, та чак до новия му албум, който е страхотен - можеш да видиш как се развива по същия начин, по който се развиха Боб Дилън или Брус Спрингстийн - как с времето намери автентичния си глас, който се задълбочаваше с годините, опита и историите, които разказваше. Той е много речовит и забавен по начин, който не очакваш - не е целият пропит с мрак и тъма. Светна, докато ми разказваше колко много са значели за него Боб Дилън и особено Джони Кеш, когато е бил малък. Каза, че е видял за първи път Джони Кеш по телевизията в Австралия, когато е бил на 13 и как му се е струвало, че този глас и личност сякаш идват от друга планета, а години по-късно Джони Kеш е записал една от неговите песни, "The Mercy Seat". Припомни си как са пели заедно, малко преди смъртта на Кеш и колко смиряващо е било да бъде в една стая с този гигант на американската музика, далеч надскочил жанровете. Каза, че тогава Джони вече е бил доста болен и крехък, но в мига, в който са запели заедно песента на Ханк Уилямс, е станала трансформация и Кеш отново се е превърнал в този гигант - което е било едно от най-невероятните преживявания в целия му живот." Получихме ъпдейт за историята, която Дейвид ни сподели миналата година - как е открил за света нюйоркската група Pan Arcadia (която нарича "най-новата ми любима банда") - след като първи ги завърта по радиото, концертният им график не само е станал много натоварен, но вече свирят и на значими локации, имат и своя първи албум и ревю в "Mojo" от самия Дейвид Фрик. На това му се казва късмет! "Късмет, но късмет, за случването на който действах активно", отбелязва Дейвид. "Чух нещо хубаво и проявих интерес, аз бях този, който ги потърси, не са ме гонили те. И всичко това е, защото обичам да откривам неща. Когато разберат, че правя интервюта, хората ме питат: "Как знаеш какво да питаш?" И аз винаги им отговарям - искам да узная това, което още не знам. Искам да надградя към това, което зная, и което ме движи напред, което ме обогатява." Какво не знае още тогава? Кой отговор търси, който не му е известен и кого би интервюирал, ако можеше, попита Елена. "Човекът, който съм искал да интервюирам, но не съм могъл, няма и да мога - е Джими Хендрикс. Всеки път, когато слушам музиката му - а това е почти всеки ден - си мисля: обичам китарите, а той революционализира китарата. Има толкова много неща, които бих искал да го попитам. И знам какво бих го попитал, защото това са въпроси, които не са му били задавани навремето. Голяма част от журналистиката, когато изгрява той, не е била еволюирала още - питало се е предимно "Да си поговорим за новия сингъл" и "Какви момичета харесваш", "Какво ще има в новия албум". А това, което аз бих го попитал, би било - как му идва идеята за определен риф, за интонацията, когато свири, какво си е мислил, когато е създавал своята версия на "All Along The Watchtower" на Боб Дилън с четири различни китарни тона и соло. Това са въпросите, които бих питал, но които никой не му е задавал". Какво е неговото обяснение за продължителността на живота на някои групи, които от десетилетия са все така на ниво, не разочароват публиката си, дори са винаги в крак с технологиите - както например са U2 с тяхното шоу в "Сферата"? "Миналата седмица си говорих с Боно и Едж за проект, който ще се появи малко по-късно. Освен нещата, за които винаги става дума - за процеса на писане, за определени неща, които са правили преди и как това влияе на начина, по който искат да се придвижват напред, защото те непрекъснато са в процес на себеоткриване - шоуто в "Сферата" беше израз именно на това, ми стана много интересно нещо, което Едж каза - че е експериментирал с новата технология на генеративния ИИ, опитвайки се да създаде песен в стила на групата - просто за да види дали е възможно. И бил много разочарован, защото експериментът бил пълен провал. Защото ИИ не можел да определи как звучи U2, защото U2 нямат определен жанр. U2 е само това, което тези четирима човека решат да направят, в който и да е момент от времето. И може да направиш мелодия, която да наподобява "Sunday, Bloody Sunday" или "Achtung Baby", но това са абсолютно различни записи и ИИ не може да се справи. Единствените, които могат да го направят, са тези четири човека и те не могат да бъда заменени от ИИ." Нямаше как Елена да не го попита за една от най-нажежените точки в музиката сега - възможен ли е реюниън на Pink Floyd, предвид отношенията на Роджър Уотърс и Дейвид Гилмор? "Да, когато адът замръзне", не се поколеба и за миг журналистът. "Познавам и Роджър, и Дейвид, и знаеш ли какво? Не е въжможен реюниън на Pink Floyd, защото го няма Ричард Райт. И мисля, че хората са късметлии да имат все още Дейвид Гилмор, който все още свири, пътува и записва. И, колкото и да прави хората луди, смятам, че е важно Роджър Уотърс да го има. И да, все се забърква в някакви конфликти, но имаме нужда от това, кара ни да мислим - за себе си, за обществото, за отговорностите ни към останалите хора. Каквото и да си мислят хората, че знаят за Роджър, той е много по-голям хуманист, отколкото хората си дават сметка. Ник Мейсън пък е невероятен дух, с проекта си Saucerful of Secrets донася до хората ранното звучене на Floyd, което също е важно, защото е нещо, което пък Роджър и Дейвид не праявт - те имат нови неща, върху които се фокусират. Така че не, няма как да има реюниън на Pink Floyd, защото го няма Ричард Райт. Но пък има три различни версии на това, което направи групата уникален пионер. И, честно казано, трябва да сме благодарни за това."