Здравейте, господин Вай. Мога ли да ви наричам Стийв?
Да, разбира се!
Аз съм вкъщи в София и тук е 8:30 вечерта. Вие къде сте сте? Как се чувствате?
Страхотно. Чувствам се прекрасно. В Южна Калифорния е чудесен слънчев ден.
Приятно ми е да го чуя. Очарована съм от новия ви албум Inviolate. Поздравления. Нямам търпение да ви видя на живо на концерта в София. Най-интригуващата част от него вероятно е инструментът, на който свирите, Hydra. Бихте ли ни разказали за това същество?
Разбира се. И така. Всичко започна, когато на 12 години за пръв път видях Джими Пейдж да свири на китара с двоен гриф. Много обичам идеята за двоен гриф и през кариерата си съм използвал различни мултигрифови инструменти. Имал съм с двойни грифове, с тройни грифове. Така че Хидра наистина беше естествен резултат от любовта ми към инструментите с по няколко грифа. И когато идеята за Хидра се появи, тя дойде наведнъж. Нещо като моментално разпознаване на цялото нещо. Случи се много бързо.
Ако трябва да го опиша стъпка по стъпка, би звучало така - ще създам инструмент, на който ще може да се изпълнява цяла музикална творба. Ще напиша прекрасна музика, хубава песен, най-доброто, на което съм способен. И след това ще свиря на този инструмент по начин, който е елегантен, ненатрапчив, ще се случва без усилие, но едновременно с това ще изглежда невъзможен за изпълнение. Това си представях и се виждах как го правя. Не знаех какво ще бъде, но знаех какво искам. Визуализирах го.
Това е начинът, по който се осъществяват нещата. Представяте си ги. Не задавате въпроса как. Просто визуализирате идеята в ума си. Аз се видях как го правя. И това е достатъчно. Това означава, че ще се случи. Ще се чувствате творчески вдъхновени. Става дума за идеи, които ви хрумват и усещате, че сте на прав път. Тогава идва и ентусиазмът. Когато се роди идеята, направо ми спря дъха. Едновременно с това, знаех, че ще мога да я реализирам. Има много хора, които фантазират за невъзможни неща, които вероятно не са подходящи за тях. Но егото им казва: не, ти трябва да станеш богат и известен. Не направих Hydra, за да стана по-известен, това беше творческо задължение.
И така, преди седем години седнах да пиша мейл с предложение за проекта. Бях наясно, че ако искам да създам инструмент, на който може да се изсвири цяла песен, той трябва да има гриф за бас. Знаех, че искам да включва седемструнна китара и да я настроя ниско, така че да звучи наистина тежко. Исках да има дванадесетструнна китара, исках струни на арфа, да има китарен синтезатор, пиезо елементи, задържащи елементи, семплиращи и така нататък - с две думи, всичко това, което съм научил през годините. Не знаех обаче как ще изглежда, така че просто отложих пращането на имейла.
Две години по-късно гледах филма "Mad Max" с Мел Гибсън и там имаше една сцена как карат кола през пустинята и един от героите свири на китара, и това е една много шантава китара, от която излизат пламъци. Веднага си помислих, че това е стиймпънк и си казах: искам моята китара да изглежда по подобен начин - да бъде стиймпънк китара. Така че намерих някои подходящи образци на стиймпънка и ги сложих в имейла, който изпратих до Ibanez.
Започна кореспонденция, в която получавах илюстрации и визуализации, нанасях корекции и ги изпращах обратно на екипа от фирмата. В един момент те дойдоха в къщата ми с картонен макет на Хидрата. Беше някак смешно, но в същото време беше необходимо, защото така можеш да променяш и да подобриш нещата. Накрая направиха прототип, който все още пазя. Нарекох го Хиена, защото беше грозен като смъртта, тъй като не е завършен.
Това беше важна стъпка, защото ми даде възможност да опитам да свиря на него и да видя несъвършенствата. Арфовите стуни не бяха на подходящото място, затова ги преместихме. Този процес ни отне още пет години. Най-накрая китарата пристигна вкъщи, аз отворих калъфа и я погледнах, и бях зашеметен. Наистина изглеждаше откачено. Знаеш ли, имаше нещо наистина красиво, но и нещо напълно лудо в нея. Обзе ме страх, защото знаех, че трябва да напиша музикално парче с нея. Година и половина я държах на стойка в студиото преди да я докосна. И всеки път, когато минавах покрай нея, което беше по стотина пъти на ден, гр-р-р-р... тръпки ме побиваха от страх. Какво ще правя с това нещо?
Но тогава едно малко гласче в главата ми каза: "Просто го направи!". Отне ми около шест седмици и вероятно между 10 и 15 часа на ден без да се занимавам с нищо друго, посветен на Хидрата, за да я разуча и да разбера как мога да създам песен. Знаех каква е първоначалната ми идея, знаех всички тези неща, с които един продуцент е наясно, но започнах много бавно. Разбирам хората, които сега ме гледат във видеото как свиря на нея. Наистина изглежда диво и невероятно, и сякаш не е от този свят. Питат ме: "Как го направи?". И тогава си спомням, че започнах много бавно. Бам, бам, всеки китарист може да го направи. Бам, бам, фринг, бам, бам. Бавно надграждаш. Това е като да се научиш да редиш кубчето на Рубик. Всеки път, когато се справиш, усещането е несравнимо. Усещането, че си успял с нещо, да се докажеш, да запретнеш ръкави и да се потрудиш. Това доставя радост!
Да, невероятна история. Тя ще бъде с вас на европейското турне, нали? Ще видим ли Хидра на концерта в София?
Със сигурност!
Искам да ви попитам, вярвате ли, че трудните времена, които преживяваме, включително и с пандемията, ни тласкат да намираме много бързо нови решения и да ни вдъхват нова креативност? Това има ли отношение към новия ви албум?
Абсолютно. Знам, че е трудно да се приеме, но предизвикателствата са необходими в живота ни.Те са двигателят на съзиданието. Понякога те принуждават да бъдеш изобретателен, за да се справиш.
За мен периодът на пандемията всъщност се оказа много продуктивен. Имах късмет. Знам, че пандемията изправи много хора пред опустошителни предизвикателства, но аз не бях сред тях. Водя относително прост начин на живот. Така или иначе не излизам много навън. Обичам да седя в малката си стая и просто да правя музика и да се занимавам с различни неща. Така че през този период процъфтявах творчески и мисля, че с много музиканти беше така.
Един ден се събуждаш и ти казват, че не можеш да отидеш на турне, не можеш да отидеш в студиото, не можеш да излезеш и да отидеш на концерт. Музикантите са много издръжливи хора, защото са творци, а творческите хора са родени да създават. Нашата общност се сдоби с толкова нови знания. Аз лично започнах да правя контакти с много повече с музиканти, с които да работя чрез интернет. Дигиталният обмен беше голям урок за музикантите. Да, това е различен начин на работа, но също много креативен. Така че предизвикателствата са двигателят на творчеството. И са необходими.
Какво е ненужното? Това е страхът, свързан с предизвикателствата. Това е голямата дилема за хората - щом в живота им се появи предизвикателство, те го възприемат по пагубен начин и тогава се появява страхът. В действителността ние винаги сме изправени пред предизвикателства и когато подхождаме към тях по един по-осъзнат начин, когато няма усещането, че сигурността ви зависи от това, тогава имате възможност да бъдете креативни по отношение на предизвикателствата, да намирате необходимите решения. Ефективни решения, за разлика от решенията, предизвикани от паника. Аз наистина преживях плодотворен период, който ми даде време, в което концентрирано да работя върху неща, изискващи много внимание. Направих може би най-трудният запис в кариерата си (Inviolate 2022). Да не говорим, че трябваше да нося една превръзка през рамо, наречена knapsack.
Едно от заглавията в новия ви албум е тъкмо "Knapsack"? Какво означава това?
Нека да покажа. Почакай малко. Да. Това е knapsack. По време на работата по албума ми направиха операция на рамото и моят лекар беше доктор Кнап. Това е името му. Той разработи това, което е нещо като слинг, за да пази рамото. Това е негово изобретение за хора, които са претърпели този конкретен вид операция. Нарече го knapsack. Аз трябваше да го нося, за да мога да свиря само с една ръка. И затова нарекох едно от парчетата "Knapsack".
Как така свирихте с една ръка? Възможно ли е това изобщо?
Да, разбира се. Много китаристи свирят стил, наречен легато. Ето така. Можеш да го правиш по целия гриф и няма нужда за почукваш с пръсти. Това просто е трик, освен ако не напишеш някоя хубава песен. Песента трябва да е добра, за да има смисъл от всичко това.
Вие сте човек, който се интересува много дълбоко от духовната страна на живота. Намерихте ли обяснение как се ражда музиката? В какво се крие магията на музиката?
Не бих искал да се изказвам авторитетно по този въпрос, но знам, че музиката трябва да резонира вътре в нас. Тя не е нещо от външния свят, поне до момента, в който ние не я представим там. Песента се ражда вътре в нас. Тя е извисяваща, тя е изразителна. Мелодията е начин на общуване между хората. Ние общуваме по много различни начини, при някои хора идва момент, когато естествено възниква желанието да твориш. Музиката е дар. Чувствам, че поне за мен това е така. Това представлява творческият инстинкт и той е жизнено важен.
От духовна гледна точка бих могъл да предложа, че музиката е вибрационна. Различни вибрации, които ушите са в състояние да уловят. Всичко в света е вибрация. Музиката резонира в душата ни. Така сме устроени, че искаме да я споделим. Тя може да носи радост, да лекува, да изразява чувство на благодарност, но може да бъде и разрушителна. Не казвам, че например хеви метъл музиката е разрушителна - има толкова много хеви метъл, който ми лекува душата. Важно е как те кара да се чувстваш. Ако ти въздейства благоприятно и ти влива сили, то тогава тя има благоприятно влияние. Но ако те кара да се мразиш, защото има и такава музика, която е много тъмна, по-добре да избереш нещо, което ще ти повдигне духа. Има много хеви метъл, който може да ти въздейства така.
Нека поговорим за музиката на живо. Като ваш фен мога да кажа, че да ви гледам как свирите е не само музикално преживяване, но и нещо като магически сеанс. Интересно ми е Вие какво изпитвате пред публиката си? Какво чувствате, свирейки на Hydra пред хора, които ви обожават, обожават вашата музика?
За мен е много приятно да знам, че мога да въздействам по такъв начин на хората, но когато свиря на Хидра, не мисля за тях. Когато си на сцената трябва да присъстваш за момента. Не можеш да мислиш за нищо. Да свириш на живо е много силно преживяване. Когато си на сцената усещаш енергията на публиката и енергията на музиката, която тече през теб. Наелектризиращата енергия.
Обичам просто да съм там и да преживявам случващото се. В такъв момент не мислиш какво ще се случи след шоуто. Какво ще се случи утре? Дали ме харесват? Вероятно не ме харесват. О, тази публика е такава и такава. Тук е студено... Това е просто умствен шум, който обаче може да се задълбочи. За някои хора този шум може да им внушава неща от рода на това, че не си достатъчно добър, че ти се присмиват и критикуват, че не се вписваш в средата. Или пък: "Ясно, че искаш да правиш такива движения, докато свириш, но това никак не изглежда готино." Но всичко това са пълни глупости, нали така?
И хората страдат от този безмислен шум. Това дори не са истинските ти мисли. Това са условности, които сте наследили от обществото. И те ви карат да вярвате в неща, които просто не са верни. Така че, когато преодолеете това и изживявате пълноценно настоящия момент, вие ще бъдете в състояние на осъзнатост. Има голяма разлика между двете състояния.
Какво означава да си в състояние на осъзнатост? Усещаш момента, звученето на групата, връзката, която имаш с другите музиканти, ритъма. Подчиняваш се на ритъма и той те движи. Обичам китарата, защото може да следва промените. Толкова е изразителна! Докосваш струните по различен начин и тя ти отвръща с нещо различно. Позволявам музиката да премине през мен. Обичам, когато тялото ми се движи заедно с китарата. Не мисля. Ако мисля, напълно губя това усещане, разбирате ли?
Именно това състояние на пълно присъствие в настоящия момент те свързва с истинските ти творчески импулси. Те са уникални творчески импулси и трябва да ги откриете, защото често са заглушени от умствения шум. Искам да ви уверя в това. Трябва да откриете уникалните творчески импулси и да им се отдадете с радост и страст, и интензивност. Това е прекрасно усещане, особено когато публиката ти откликне. Прекрасно е да бъдеш изпълнител и да се чувстваш удобно в кожата си. Отне ми известно време да го постигна.
Начинът, по който се движа, докато свиря на живо, начинът, по който лицето ми се изкривява, странните неща, които правя с китарата, не са конвенционални. Трябваше да превъзмогна шума в главата ми, който ми казваше: "Това е странно. Това не е нормално. Не трябва да го правиш." Трябваше да изтърпя този шум и след това се посветих на истинската си същност. Това е добре спечелена битка. Моментът, когато си позволяваш да бъдеш себе си, онази твоя страна, твоето автентично "аз", онази част от теб, която вижда предизвикателствата като възможности, онази страна, която позволява на другите да осъзнаят, че не е нужно да променяш някого, за да бъдеш щастлив. Това го носи всеки от нас. Просто е замъглено и когато го откриеш, всичките ти творчески начинания имат успех.
Нека да напуснем за малко студиото или концертната зала и да поговорим за вашите страсти, наред с музиката. Моят подкаст се казва "Личности и страсти". Наскоро слушах вашия албум Vai/Gash и много ми хареса. Знам, че той е свързан със страста ви към моторите.
Всички си имаме различни интереси. Моите са музиката, китарата, студийното оборудване и Harley. Още от дете, от 12-годишен до към 16-17-годишен, бях много запален по моторджийската култура. Постоянно майсторях някакви мини колелета и мини моторчета. Другият ми брат беше по-голям и се движеше с някакви сурови пичове. Те правеха страхотни купони, истински разбиващи партита. Бяха на вид наистина сурови момчета, но пък с големи сърца.
Едва когато се преместих в Калифорния и започнах да работя и да печеля пари, си позволих да си купя Harley-Davidson. Спомням си, че в средата на 80-те години вече имах възможност и успях за една година да се сдобия със седем мотора Harley-Davidson.
Байкърските среди в Южна Калифорния в края на 80-те и началото на 90-те години бяха фантастични. Имаше цяла група хора, с които карахме, и един от тях беше моят добър приятел Джони "Гаш" Сомброто. Джони беше от Куийнс, Ню Йорк. Той беше истински представител на моторджиите от Източното крайбрежие - италианец и корав пич. Имаше невероятен характер. Той беше толкова чаровен и забавен, силен, непредсказуем, сърцат и луд.
През 1977 г., на 21-годишна възраст, претърпява тежък инцидент, в резултат на който тялото му се запалва, докато се спуска от 30 метра върху ограда от бодлива тел. Лекарите съобщават на семейството му, че има изгаряния от трета степен върху 60% от тялото си и че ако изобщо оцелее, има голяма вероятност да загуби дясната си ръка и левия си крак. Докато е в отделението по изгаряния, той продължава да се бори и след един месец най-накрая е изписан от болницата. За щастие не е ампутиран нито един крайник. През 1982 г. той стига до Лос Анджелис и се качва отново на мотоциклета си.
И така... Когато си на мотора имаш това прекрасно и много вълшебно усещане за могъщество. Да си с приятелите си, да летиш срещу вятъра, да е безгрижно... Преживяването е въодушевяващо. Някои хора харесват, например, бънджи скоковете. Ако нещо ви харесва и е добро за вас, преживяването е чудесно.
В един момент спрях всичко, което правех в момента, и реших, че искам да напиша няколко песни, които звучат точно по начина, по който се чувствам, когато съм яхнал мотора. Парчета с такова чувство на въодушевление, свобода, могъщество. Влязох в студиото и за една седмица материала беше готов. Дори се опитах да изпея песните, но беше пълна трагедия.
Аз нямам рокендрол глас. Харесвам гласа си, той звучи добре за определени неща, но е доста ограничен. Никога не съм предполагал, че моят приятел Гаш може да пее рок парчета. Той не беше професионален певец, не свиреше в банда. Чувал съм го да пее песни на Франк Синатра. Имаше красив мелодичен глас. Забелязах, че има глас за рок, когато извикаше нещо или пък припяваше на парчета на Led Zeppelin.
Замъкнах го в студиото. Няма да повярваш какво излезе от гърлото му, Елена. Той имаше мощен и убедителен вокал. Толкова уверен. Забавното е, че беше мелодичен, но всъщото време силен. Как го прави, се питах. Ами това си е той, такъв е. Имаше страхотен слух, чувство за ритъм, инстинкти. Беше природен талант. Оставих настрана записания материал с мисълта, че нямам търпение някой ден да се захвана сериозно и да го направя както трябва. Имах осем песни с неговите вокали, виждах толкова много потенциал в тях. Една от песните написах заедно с Никис Сикс, казва се "New Generation".
Слушахме си ги, докато карахме моторите и беше невероятно. По онова време бях по средата на друг проект и трябваше да го довърша. Планирах в бъдеще да пипна нещата, записани с Гаш и да добавя още няколко песни, и после да го издам. Но се случи трагедия и Гаш загина в мотоциклетна катастрофа. Загубих желание да се занимавам повече с това и оставих записите да лежат на рафта цели 32 години.
Преди около 20 години започнах да си ги пуснам отново. Толкова обичах Джони, записите с него бяха наистина скъпоценни за мен. Дотогава не бях правил нищо подобно. Знаеш ли, всички групи, с които съм свирил, са били фантастични. Но винаги нещата са били свързани с договори и звукозаписни лейбъли, с колективна работа. А този проект беше само мой. Така правя и соловата си музика.
Започнах да обмислям как да довърша нещата, да напиша още една песен, може би инструментална. И така минаха години. Миналата година просто реших да приключвам и да го издам. Да не променям нищо. Извадих касетките, които стояха на рафта 32 години, и се наложи да ги изпека. При аналоговите ленти, ако престояват твърде дълго, емулсията, която държи магнитните частици, започва да се отделя. Ако пуснеш касетата, тя се разпада. Има начин да изпечеш лентата на 130 градуса в конвекторна фурна за пет или шест часа, при което емулсията да се възстановява.След това можеш да възпроизведеш лентата. Така и направих. После пратих касетките на Майк Фрейзиър, който осъществи микса.
Предполагах, че може би някои от феновете ми ще се зарадват на албума Vai/Gash. За голяма изненада получих невероятно много и добри отзиви. Това е може би най-добре приеманият ми албум. Предполагам, защото е много семпъл, много прям. Не исках дълги китарни сола, които да пречат. Исках записът да звучи искрено, с усещането за седемдесетарски и осемдесетарски рок, който те кара да се чувстваш добре, когато го слушаш. Това е, което исках.
Да, това е усещането. Мога да ви уверя. Много ми хареса албумът. Имате ли друг нереализиран проект, който стои на рафта?
Времето ще покаже.
Така е. Но все пак?
Имам толкова много материал. Преминал съм през дълъг период от десетки години, в който непрестанно пишех музика и записвах. Понякога започвам неща, отдавам се закратко и не ги довършвам, защото се захващам с нещо друго. Някакви добри неща остават нефинализирани. Не е необичайно да работя по нещо, а после да спра и да се захвана да правя нещо друго и после отново да се върна към първото. Така беше с албума Vai/Gash. И да, наистина имам складирани много различни незавършени проекти, като някои от тях са по-лесно достъпни от други.
Хипотетично, ако имате възможност да свирите с група или музикант, с когото все още не сте си сътрудничили, кого бихте избрали?
Сътрудничил съм си с всички, с които винаги съм искал. От носталгично-творческа перспектива има няколко, като Робърт Плант, например, с когото бих се радвал да напиша песен някой ден. Би ми харесало да направя нещо с Том Уейтс също. Но съм толкова различен от тези хора. Не съм сигурен, че те биха открили нещо общо, за да си сътрудничим. Но те са сред хората, които наистина харесвам. Вече съм работил с много страхотни музиканти и е било много удовлетворяващо. Някои, които наистина смятам, че са сред най-добрите, не са най-очевидните, като например работата ми с Еми Ман, за която написах песента "No Мore Amsterdam". Правил съм някои неща заедно с Девин Таунсенд. Обичам да работя с него. Така че ще видим. Отворен съм за сътрудничество с всеки, който има творчески заложби.
А с български музикант? Имате ли отношение към българската музикална традиция?
Да, когато работех върху албума си Alive in an Ultra World, трябваше да изучавам музика от различни страни от цял свят. И България беше една от тях. За този албум написах песен за България, която се казваше "Incantation". Прекрасно е да изучаваш музикалната култура на дадена страна, защото като музикант можеш да разпознаеш видовете скали, които използват, времевите сигнатури и всички тези неща, и след това да ги включиш в рок изпълнение. Точно това направих.
Един от музикантите беше невероятен - Иво Папазов и неговия български сватбен оркестър. Изслушах много музика, но това беше нещо, за което си казах: "Еха! Това е лудница!" Традиционната музика е наистина дълбока.
Едно скромно предложение към младите музиканти. Когато търсите вдъхновение и слушате само определен стил, определена група или групи, това може да бъде ограничаващо. Ако отделите малко време и проучите музиката на различни култури, това може да ви даде свежи творчески идеи.
Елена Розберг, март 2023
Стив Вай пред Елена Розберг: Моите страсти са музиката, китарите и Харли-Дейвидсън
07.03.2023 15:25
Здравейте, господин Вай. Мога ли да ви наричам Стийв?
Да, разбира се!
Аз съм вкъщи в София и тук е 8:30 вечерта. Вие къде сте сте? Как се чувствате?
Страхотно. Чувствам се прекрасно. В Южна Калифорния е чудесен слънчев ден.
Приятно ми е да го чуя. Очарована съм от новия ви албум Inviolate. Поздравления. Нямам търпение да ви видя на живо на концерта в София. Най-интригуващата част от него вероятно е инструментът, на който свирите, Hydra. Бихте ли ни разказали за това същество?
Разбира се. И така. Всичко започна, когато на 12 години за пръв път видях Джими Пейдж да свири на китара с двоен гриф. Много обичам идеята за двоен гриф и през кариерата си съм използвал различни мултигрифови инструменти. Имал съм с двойни грифове, с тройни грифове. Така че Хидра наистина беше естествен резултат от любовта ми към инструментите с по няколко грифа. И когато идеята за Хидра се появи, тя дойде наведнъж. Нещо като моментално разпознаване на цялото нещо. Случи се много бързо.
Ако трябва да го опиша стъпка по стъпка, би звучало така - ще създам инструмент, на който ще може да се изпълнява цяла музикална творба. Ще напиша прекрасна музика, хубава песен, най-доброто, на което съм способен. И след това ще свиря на този инструмент по начин, който е елегантен, ненатрапчив, ще се случва без усилие, но едновременно с това ще изглежда невъзможен за изпълнение. Това си представях и се виждах как го правя. Не знаех какво ще бъде, но знаех какво искам. Визуализирах го.
Това е начинът, по който се осъществяват нещата. Представяте си ги. Не задавате въпроса как. Просто визуализирате идеята в ума си. Аз се видях как го правя. И това е достатъчно. Това означава, че ще се случи. Ще се чувствате творчески вдъхновени. Става дума за идеи, които ви хрумват и усещате, че сте на прав път. Тогава идва и ентусиазмът. Когато се роди идеята, направо ми спря дъха. Едновременно с това, знаех, че ще мога да я реализирам. Има много хора, които фантазират за невъзможни неща, които вероятно не са подходящи за тях. Но егото им казва: не, ти трябва да станеш богат и известен. Не направих Hydra, за да стана по-известен, това беше творческо задължение.
И така, преди седем години седнах да пиша мейл с предложение за проекта. Бях наясно, че ако искам да създам инструмент, на който може да се изсвири цяла песен, той трябва да има гриф за бас. Знаех, че искам да включва седемструнна китара и да я настроя ниско, така че да звучи наистина тежко. Исках да има дванадесетструнна китара, исках струни на арфа, да има китарен синтезатор, пиезо елементи, задържащи елементи, семплиращи и така нататък - с две думи, всичко това, което съм научил през годините. Не знаех обаче как ще изглежда, така че просто отложих пращането на имейла.
Две години по-късно гледах филма "Mad Max" с Мел Гибсън и там имаше една сцена как карат кола през пустинята и един от героите свири на китара, и това е една много шантава китара, от която излизат пламъци. Веднага си помислих, че това е стиймпънк и си казах: искам моята китара да изглежда по подобен начин - да бъде стиймпънк китара. Така че намерих някои подходящи образци на стиймпънка и ги сложих в имейла, който изпратих до Ibanez.
Започна кореспонденция, в която получавах илюстрации и визуализации, нанасях корекции и ги изпращах обратно на екипа от фирмата. В един момент те дойдоха в къщата ми с картонен макет на Хидрата. Беше някак смешно, но в същото време беше необходимо, защото така можеш да променяш и да подобриш нещата. Накрая направиха прототип, който все още пазя. Нарекох го Хиена, защото беше грозен като смъртта, тъй като не е завършен.
Това беше важна стъпка, защото ми даде възможност да опитам да свиря на него и да видя несъвършенствата. Арфовите стуни не бяха на подходящото място, затова ги преместихме. Този процес ни отне още пет години. Най-накрая китарата пристигна вкъщи, аз отворих калъфа и я погледнах, и бях зашеметен. Наистина изглеждаше откачено. Знаеш ли, имаше нещо наистина красиво, но и нещо напълно лудо в нея. Обзе ме страх, защото знаех, че трябва да напиша музикално парче с нея. Година и половина я държах на стойка в студиото преди да я докосна. И всеки път, когато минавах покрай нея, което беше по стотина пъти на ден, гр-р-р-р... тръпки ме побиваха от страх. Какво ще правя с това нещо?
Но тогава едно малко гласче в главата ми каза: "Просто го направи!". Отне ми около шест седмици и вероятно между 10 и 15 часа на ден без да се занимавам с нищо друго, посветен на Хидрата, за да я разуча и да разбера как мога да създам песен. Знаех каква е първоначалната ми идея, знаех всички тези неща, с които един продуцент е наясно, но започнах много бавно. Разбирам хората, които сега ме гледат във видеото как свиря на нея. Наистина изглежда диво и невероятно, и сякаш не е от този свят. Питат ме: "Как го направи?". И тогава си спомням, че започнах много бавно. Бам, бам, всеки китарист може да го направи. Бам, бам, фринг, бам, бам. Бавно надграждаш. Това е като да се научиш да редиш кубчето на Рубик. Всеки път, когато се справиш, усещането е несравнимо. Усещането, че си успял с нещо, да се докажеш, да запретнеш ръкави и да се потрудиш. Това доставя радост!
Да, невероятна история. Тя ще бъде с вас на европейското турне, нали? Ще видим ли Хидра на концерта в София?
Със сигурност!
Искам да ви попитам, вярвате ли, че трудните времена, които преживяваме, включително и с пандемията, ни тласкат да намираме много бързо нови решения и да ни вдъхват нова креативност? Това има ли отношение към новия ви албум?
Абсолютно. Знам, че е трудно да се приеме, но предизвикателствата са необходими в живота ни.Те са двигателят на съзиданието. Понякога те принуждават да бъдеш изобретателен, за да се справиш.
За мен периодът на пандемията всъщност се оказа много продуктивен. Имах късмет. Знам, че пандемията изправи много хора пред опустошителни предизвикателства, но аз не бях сред тях. Водя относително прост начин на живот. Така или иначе не излизам много навън. Обичам да седя в малката си стая и просто да правя музика и да се занимавам с различни неща. Така че през този период процъфтявах творчески и мисля, че с много музиканти беше така.
Един ден се събуждаш и ти казват, че не можеш да отидеш на турне, не можеш да отидеш в студиото, не можеш да излезеш и да отидеш на концерт. Музикантите са много издръжливи хора, защото са творци, а творческите хора са родени да създават. Нашата общност се сдоби с толкова нови знания. Аз лично започнах да правя контакти с много повече с музиканти, с които да работя чрез интернет. Дигиталният обмен беше голям урок за музикантите. Да, това е различен начин на работа, но също много креативен. Така че предизвикателствата са двигателят на творчеството. И са необходими.
Какво е ненужното? Това е страхът, свързан с предизвикателствата. Това е голямата дилема за хората - щом в живота им се появи предизвикателство, те го възприемат по пагубен начин и тогава се появява страхът. В действителността ние винаги сме изправени пред предизвикателства и когато подхождаме към тях по един по-осъзнат начин, когато няма усещането, че сигурността ви зависи от това, тогава имате възможност да бъдете креативни по отношение на предизвикателствата, да намирате необходимите решения. Ефективни решения, за разлика от решенията, предизвикани от паника. Аз наистина преживях плодотворен период, който ми даде време, в което концентрирано да работя върху неща, изискващи много внимание. Направих може би най-трудният запис в кариерата си (Inviolate 2022). Да не говорим, че трябваше да нося една превръзка през рамо, наречена knapsack.
Едно от заглавията в новия ви албум е тъкмо "Knapsack"? Какво означава това?
Нека да покажа. Почакай малко. Да. Това е knapsack. По време на работата по албума ми направиха операция на рамото и моят лекар беше доктор Кнап. Това е името му. Той разработи това, което е нещо като слинг, за да пази рамото. Това е негово изобретение за хора, които са претърпели този конкретен вид операция. Нарече го knapsack. Аз трябваше да го нося, за да мога да свиря само с една ръка. И затова нарекох едно от парчетата "Knapsack".
Как така свирихте с една ръка? Възможно ли е това изобщо?
Да, разбира се. Много китаристи свирят стил, наречен легато. Ето така. Можеш да го правиш по целия гриф и няма нужда за почукваш с пръсти. Това просто е трик, освен ако не напишеш някоя хубава песен. Песента трябва да е добра, за да има смисъл от всичко това.
Вие сте човек, който се интересува много дълбоко от духовната страна на живота. Намерихте ли обяснение как се ражда музиката? В какво се крие магията на музиката?
Не бих искал да се изказвам авторитетно по този въпрос, но знам, че музиката трябва да резонира вътре в нас. Тя не е нещо от външния свят, поне до момента, в който ние не я представим там. Песента се ражда вътре в нас. Тя е извисяваща, тя е изразителна. Мелодията е начин на общуване между хората. Ние общуваме по много различни начини, при някои хора идва момент, когато естествено възниква желанието да твориш. Музиката е дар. Чувствам, че поне за мен това е така. Това представлява творческият инстинкт и той е жизнено важен.
От духовна гледна точка бих могъл да предложа, че музиката е вибрационна. Различни вибрации, които ушите са в състояние да уловят. Всичко в света е вибрация. Музиката резонира в душата ни. Така сме устроени, че искаме да я споделим. Тя може да носи радост, да лекува, да изразява чувство на благодарност, но може да бъде и разрушителна. Не казвам, че например хеви метъл музиката е разрушителна - има толкова много хеви метъл, който ми лекува душата. Важно е как те кара да се чувстваш. Ако ти въздейства благоприятно и ти влива сили, то тогава тя има благоприятно влияние. Но ако те кара да се мразиш, защото има и такава музика, която е много тъмна, по-добре да избереш нещо, което ще ти повдигне духа. Има много хеви метъл, който може да ти въздейства така.
Нека поговорим за музиката на живо. Като ваш фен мога да кажа, че да ви гледам как свирите е не само музикално преживяване, но и нещо като магически сеанс. Интересно ми е Вие какво изпитвате пред публиката си? Какво чувствате, свирейки на Hydra пред хора, които ви обожават, обожават вашата музика?
За мен е много приятно да знам, че мога да въздействам по такъв начин на хората, но когато свиря на Хидра, не мисля за тях. Когато си на сцената трябва да присъстваш за момента. Не можеш да мислиш за нищо. Да свириш на живо е много силно преживяване. Когато си на сцената усещаш енергията на публиката и енергията на музиката, която тече през теб. Наелектризиращата енергия.
Обичам просто да съм там и да преживявам случващото се. В такъв момент не мислиш какво ще се случи след шоуто. Какво ще се случи утре? Дали ме харесват? Вероятно не ме харесват. О, тази публика е такава и такава. Тук е студено... Това е просто умствен шум, който обаче може да се задълбочи. За някои хора този шум може да им внушава неща от рода на това, че не си достатъчно добър, че ти се присмиват и критикуват, че не се вписваш в средата. Или пък: "Ясно, че искаш да правиш такива движения, докато свириш, но това никак не изглежда готино." Но всичко това са пълни глупости, нали така?
И хората страдат от този безмислен шум. Това дори не са истинските ти мисли. Това са условности, които сте наследили от обществото. И те ви карат да вярвате в неща, които просто не са верни. Така че, когато преодолеете това и изживявате пълноценно настоящия момент, вие ще бъдете в състояние на осъзнатост. Има голяма разлика между двете състояния.
Какво означава да си в състояние на осъзнатост? Усещаш момента, звученето на групата, връзката, която имаш с другите музиканти, ритъма. Подчиняваш се на ритъма и той те движи. Обичам китарата, защото може да следва промените. Толкова е изразителна! Докосваш струните по различен начин и тя ти отвръща с нещо различно. Позволявам музиката да премине през мен. Обичам, когато тялото ми се движи заедно с китарата. Не мисля. Ако мисля, напълно губя това усещане, разбирате ли?
Именно това състояние на пълно присъствие в настоящия момент те свързва с истинските ти творчески импулси. Те са уникални творчески импулси и трябва да ги откриете, защото често са заглушени от умствения шум. Искам да ви уверя в това. Трябва да откриете уникалните творчески импулси и да им се отдадете с радост и страст, и интензивност. Това е прекрасно усещане, особено когато публиката ти откликне. Прекрасно е да бъдеш изпълнител и да се чувстваш удобно в кожата си. Отне ми известно време да го постигна.
Начинът, по който се движа, докато свиря на живо, начинът, по който лицето ми се изкривява, странните неща, които правя с китарата, не са конвенционални. Трябваше да превъзмогна шума в главата ми, който ми казваше: "Това е странно. Това не е нормално. Не трябва да го правиш." Трябваше да изтърпя този шум и след това се посветих на истинската си същност. Това е добре спечелена битка. Моментът, когато си позволяваш да бъдеш себе си, онази твоя страна, твоето автентично "аз", онази част от теб, която вижда предизвикателствата като възможности, онази страна, която позволява на другите да осъзнаят, че не е нужно да променяш някого, за да бъдеш щастлив. Това го носи всеки от нас. Просто е замъглено и когато го откриеш, всичките ти творчески начинания имат успех.
Нека да напуснем за малко студиото или концертната зала и да поговорим за вашите страсти, наред с музиката. Моят подкаст се казва "Личности и страсти". Наскоро слушах вашия албум Vai/Gash и много ми хареса. Знам, че той е свързан със страста ви към моторите.
Всички си имаме различни интереси. Моите са музиката, китарата, студийното оборудване и Harley. Още от дете, от 12-годишен до към 16-17-годишен, бях много запален по моторджийската култура. Постоянно майсторях някакви мини колелета и мини моторчета. Другият ми брат беше по-голям и се движеше с някакви сурови пичове. Те правеха страхотни купони, истински разбиващи партита. Бяха на вид наистина сурови момчета, но пък с големи сърца.
Едва когато се преместих в Калифорния и започнах да работя и да печеля пари, си позволих да си купя Harley-Davidson. Спомням си, че в средата на 80-те години вече имах възможност и успях за една година да се сдобия със седем мотора Harley-Davidson.
Байкърските среди в Южна Калифорния в края на 80-те и началото на 90-те години бяха фантастични. Имаше цяла група хора, с които карахме, и един от тях беше моят добър приятел Джони "Гаш" Сомброто. Джони беше от Куийнс, Ню Йорк. Той беше истински представител на моторджиите от Източното крайбрежие - италианец и корав пич. Имаше невероятен характер. Той беше толкова чаровен и забавен, силен, непредсказуем, сърцат и луд.
През 1977 г., на 21-годишна възраст, претърпява тежък инцидент, в резултат на който тялото му се запалва, докато се спуска от 30 метра върху ограда от бодлива тел. Лекарите съобщават на семейството му, че има изгаряния от трета степен върху 60% от тялото си и че ако изобщо оцелее, има голяма вероятност да загуби дясната си ръка и левия си крак. Докато е в отделението по изгаряния, той продължава да се бори и след един месец най-накрая е изписан от болницата. За щастие не е ампутиран нито един крайник. През 1982 г. той стига до Лос Анджелис и се качва отново на мотоциклета си.
И така... Когато си на мотора имаш това прекрасно и много вълшебно усещане за могъщество. Да си с приятелите си, да летиш срещу вятъра, да е безгрижно... Преживяването е въодушевяващо. Някои хора харесват, например, бънджи скоковете. Ако нещо ви харесва и е добро за вас, преживяването е чудесно.
В един момент спрях всичко, което правех в момента, и реших, че искам да напиша няколко песни, които звучат точно по начина, по който се чувствам, когато съм яхнал мотора. Парчета с такова чувство на въодушевление, свобода, могъщество. Влязох в студиото и за една седмица материала беше готов. Дори се опитах да изпея песните, но беше пълна трагедия.
Аз нямам рокендрол глас. Харесвам гласа си, той звучи добре за определени неща, но е доста ограничен. Никога не съм предполагал, че моят приятел Гаш може да пее рок парчета. Той не беше професионален певец, не свиреше в банда. Чувал съм го да пее песни на Франк Синатра. Имаше красив мелодичен глас. Забелязах, че има глас за рок, когато извикаше нещо или пък припяваше на парчета на Led Zeppelin.
Замъкнах го в студиото. Няма да повярваш какво излезе от гърлото му, Елена. Той имаше мощен и убедителен вокал. Толкова уверен. Забавното е, че беше мелодичен, но всъщото време силен. Как го прави, се питах. Ами това си е той, такъв е. Имаше страхотен слух, чувство за ритъм, инстинкти. Беше природен талант. Оставих настрана записания материал с мисълта, че нямам търпение някой ден да се захвана сериозно и да го направя както трябва. Имах осем песни с неговите вокали, виждах толкова много потенциал в тях. Една от песните написах заедно с Никис Сикс, казва се "New Generation".
Слушахме си ги, докато карахме моторите и беше невероятно. По онова време бях по средата на друг проект и трябваше да го довърша. Планирах в бъдеще да пипна нещата, записани с Гаш и да добавя още няколко песни, и после да го издам. Но се случи трагедия и Гаш загина в мотоциклетна катастрофа. Загубих желание да се занимавам повече с това и оставих записите да лежат на рафта цели 32 години.
Преди около 20 години започнах да си ги пуснам отново. Толкова обичах Джони, записите с него бяха наистина скъпоценни за мен. Дотогава не бях правил нищо подобно. Знаеш ли, всички групи, с които съм свирил, са били фантастични. Но винаги нещата са били свързани с договори и звукозаписни лейбъли, с колективна работа. А този проект беше само мой. Така правя и соловата си музика.
Започнах да обмислям как да довърша нещата, да напиша още една песен, може би инструментална. И така минаха години. Миналата година просто реших да приключвам и да го издам. Да не променям нищо. Извадих касетките, които стояха на рафта 32 години, и се наложи да ги изпека. При аналоговите ленти, ако престояват твърде дълго, емулсията, която държи магнитните частици, започва да се отделя. Ако пуснеш касетата, тя се разпада. Има начин да изпечеш лентата на 130 градуса в конвекторна фурна за пет или шест часа, при което емулсията да се възстановява.След това можеш да възпроизведеш лентата. Така и направих. После пратих касетките на Майк Фрейзиър, който осъществи микса.
Предполагах, че може би някои от феновете ми ще се зарадват на албума Vai/Gash. За голяма изненада получих невероятно много и добри отзиви. Това е може би най-добре приеманият ми албум. Предполагам, защото е много семпъл, много прям. Не исках дълги китарни сола, които да пречат. Исках записът да звучи искрено, с усещането за седемдесетарски и осемдесетарски рок, който те кара да се чувстваш добре, когато го слушаш. Това е, което исках.
Да, това е усещането. Мога да ви уверя. Много ми хареса албумът. Имате ли друг нереализиран проект, който стои на рафта?
Времето ще покаже.
Така е. Но все пак?
Имам толкова много материал. Преминал съм през дълъг период от десетки години, в който непрестанно пишех музика и записвах. Понякога започвам неща, отдавам се закратко и не ги довършвам, защото се захващам с нещо друго. Някакви добри неща остават нефинализирани. Не е необичайно да работя по нещо, а после да спра и да се захвана да правя нещо друго и после отново да се върна към първото. Така беше с албума Vai/Gash. И да, наистина имам складирани много различни незавършени проекти, като някои от тях са по-лесно достъпни от други.
Хипотетично, ако имате възможност да свирите с група или музикант, с когото все още не сте си сътрудничили, кого бихте избрали?
Сътрудничил съм си с всички, с които винаги съм искал. От носталгично-творческа перспектива има няколко, като Робърт Плант, например, с когото бих се радвал да напиша песен някой ден. Би ми харесало да направя нещо с Том Уейтс също. Но съм толкова различен от тези хора. Не съм сигурен, че те биха открили нещо общо, за да си сътрудничим. Но те са сред хората, които наистина харесвам. Вече съм работил с много страхотни музиканти и е било много удовлетворяващо. Някои, които наистина смятам, че са сред най-добрите, не са най-очевидните, като например работата ми с Еми Ман, за която написах песента "No Мore Amsterdam". Правил съм някои неща заедно с Девин Таунсенд. Обичам да работя с него. Така че ще видим. Отворен съм за сътрудничество с всеки, който има творчески заложби.
А с български музикант? Имате ли отношение към българската музикална традиция?
Да, когато работех върху албума си Alive in an Ultra World, трябваше да изучавам музика от различни страни от цял свят. И България беше една от тях. За този албум написах песен за България, която се казваше "Incantation". Прекрасно е да изучаваш музикалната култура на дадена страна, защото като музикант можеш да разпознаеш видовете скали, които използват, времевите сигнатури и всички тези неща, и след това да ги включиш в рок изпълнение. Точно това направих.
Един от музикантите беше невероятен - Иво Папазов и неговия български сватбен оркестър. Изслушах много музика, но това беше нещо, за което си казах: "Еха! Това е лудница!" Традиционната музика е наистина дълбока.
Едно скромно предложение към младите музиканти. Когато търсите вдъхновение и слушате само определен стил, определена група или групи, това може да бъде ограничаващо. Ако отделите малко време и проучите музиката на различни култури, това може да ви даде свежи творчески идеи.
Елена Розберг, март 2023
